Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.01.2013 17:04 - Черната роза
Автор: yesterday Категория: Изкуство   
Прочетен: 3448 Коментари: 4 Гласове:
5

Последна промяна: 12.06.2017 10:36


  Улиците на града бяха тъмни и пусти. Вечерта вече бе спуснала своите вериги, а луната сияeше и се надсмиваше на някого. Един тъмен силует се появи от нищото. Ходът му бе изключително бърз. Личеше си по всичко, че нещо се бе случило. Странникът зави по  една тясна уличка и отново изчезна.
  Опитах се да забравя за случилото се, но в този момент погледът ми се спря, като привлечен от магнит, към един уличен фенер. Забелязах две жени, на средна възръст. Те дискутираха задълбочено по някаква тема. Едната бе увита с черен шал и наметната с дълго старомодно палто. Другата, застанала от ляво на фенера, държеше в ръката си една черна роза:
- Започвам да се притеснявам - каза жената с черния шал.
- Но защо? Всичко ще отмине. Просто трябва да вярваме в себе си и да се подкрепяме един друг - отвърна и другата дама.
- Не няма. Нещата не стават така лесно. Това е поредната жертва. А най-лошото, че до утре дори и споменът за него ще е отминал - разтревожено сподели дамата със старомодното палто.
  Изведнъж разговорът им бе прекъснат от премигването на уличната лампа. След редица от няколко премигвания, тя изгастна. На улицата стана съвсем тъмно. Двете дами продължиха своя разговор, вече вървейки по асвалтирания тротоар.
- Ами ако аз съм следващата? Не искам да умирам - гневно повиши тон жената с шала.
Дамата с розата не отвърна нищо. Не след дълго двете госпожи стигнаха до най - крайната къща от улицата. Тишината бе обгърнала двора и. От прозореца се виждаха лутащи се силуети. Двете жени отвориха масивната, дървена врата на къщата и пристъпиха прага. Вътре царуваха срахът и самотата. Съседите се бяха събрали по някакъв повод, а настроението им бе тъжно. Тогава дамат с шала се спря:
- Не мога. Н-н-не искам. Съжалявам.
Тя се обърна и затръшна входната врата. В този момент едно от листата на черната роза, която държеше нейната събеседничка се откъсна и бавно се понесе от вятъра. Не след дълго то целуна земята и изчезна. В този момент един от силуетите изпищя със силен, пронизващ глас. Всички се стекоха на помощ. Само дамата с розата остана до вратата. Когато я погледнах тя се усмихваше.
- КАКВО СЕ СЛУЧВА? - извиках  в ума си. Имах чувството, че никой от разтревожените силуети не ме забелязваше. Като, че ли бях невидим за тях.
  Тогава погледнах към средата на стаята. Бях като попарен. Как не обърнах внимание досега. Там, в центъра и бе положен ковчег. Вътре, полегнало видях моето лице. До мен на един старинен стол бе положено момиче. Лицето и бе бледо. Животът я бе напуснал. Тя бе мъртва, но все още топла. Името и беше Вяра.
  Когато се освестих от мислите си забелязах Вяра изправена до мен:
- Здравей! - с усмивка на лице изрече тя.
- Здравей! - отвърнах аз. - Но защо си толкова весела?
- Чаках това да дойде и ето го. Вече е факт. Сега мога да съм с теб. Не ще тъжа вече. Не ще се надявам да се върнеш, защото вече те имам. - каза с тих и нежен глас младото момиче.
- Но Вяра ти си още млада. Животат е пред теб. Не мога да ти позволя това - споделих аз.
- Но какъв ще е този мой живот без теб. Какви ще са тези мои радостни мигове без теб. Хайде съгласи се с мен. Виждаш онази стара жена с черната роза в ръка, нали - каза Вяра.
- Да, да разбира се, че я виждам. - отвърнах аз.
Дамата гледаше към тялото на бледото момиче и се усмихваше. В този момен Вяра продължи.
- Това е ангелът на смъртта. Щом го виждаме, значи вече сме мъртви.  Той може да променя формата си. Тук е за нас. Любовта ни трябва да е вечна. Ако ли не хората от градчето ни ще умират вечно. Докато черната роза не увяхне.
- Но защо този ангел е избрал точно съседката?! - учудено попитах аз.
- Нейният син почина миналата седмица. Точно преди теб. Тя е слаба и уязвима. Затова ангелът я е избрал. - с тих гласец прошепна Вяра. Тя продължи да ми разказва плахо:
- Тези смъртни случаи започнаха да се зачестяват след като родителите ни ни разделиха. Не разбираш ли вече? Всичко това ще спре, стига нашата любов да е вечна.
  Изведнъж в стаята настъпи тишина. Чуваха се само тъжните тихи гласове на опечалените.
  В този миг една сиайна бяла светлина се показа от нищото. Тя бе толкова красива и пленителна. Това бе знак, че Вяра ми бе повлиала някак. Черната роза, стояща в ръката на старата дама започна да вехне:
- Хайде! - подтикна ме тя. - Това е за нас. Да вървим. Виж колко е хубаво.
   Започнах плахо да вървя. Направих крачка, след това още две и силуетите ни се изгубиха в нищото, с надежда за по добро.

   На другия ден всички жители на малкото градче се бяха насъбрали в двора на вече споменатата къща. През входната врата се изнизаха един по един ковчезите на двамата влюбени, опявани от тъжни песни. Върху този на Вяра бе полегнала черната роза, овяхнала, доволна, че е свършила работата си.
    С НАДЕЖДА И ВЯРА ЗА ПО-ДОБРО.      YID
 
 



Гласувай:
5


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

1. janadarkova - Браво...
10.01.2013 17:41
Поздравления за хубавия постинг, Yesterday! :)
цитирай
2. yesterday - Благодаря
10.01.2013 18:33
Много ти благодаря за уважението. Винаги си била все така дружелюбна и откровена. Благодаря
цитирай
3. kalia1117 - Абсотно и напълно завладяващо!...
28.11.2015 00:20
Абсолютно и напълно завладяващо!!!Тече магия в поточе...:)
цитирай
4. yesterday - Благодаря на kalia1117 за подкр...
12.06.2017 10:39
Благодаря на kalia1117 за подкрепата. Радвам се, че съм постигнал това магическо усещане.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: yesterday
Категория: Изкуство
Прочетен: 64981
Постинги: 21
Коментари: 25
Гласове: 34
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031