Лятото, горещо и задушно, каквото го познавах от моите ваканционни мигове, взе че придоби съвсем различен вид. След случилото се, не ще имам възможността да усетя отново безгрижния летен живот, скуката, която те обсебваше от време на време и любовните интриги, без дори и за миг да не се сетя за това, което сторих. Но въпреки всичко, все така не мога да намеря причина за учудената, мнителна физиономия на моето лице, оглеждащо се в огледалото. Бях на 17, животът беше пред мен, имах големи планове за себе си, но предполагам, сега като се замисля, това бяха само мечти, мечти на един объркан подрастващ. Измих лицето си със студена вода и излязох от тоалетната кабинка. Долових миризма на летен бриз. Отново мислите ми се понесоха в танц към случилото се по рано в този ден. Дали направих грешка, за която ще съжалявам цял живот, или просто превъртях филмовата лента с един кадър по напред? Не знам. Надявам се всичко да се нареди. Сега мога само да чакам. Да чакам неизбежната си присъда.

  Продължих да се движа с бодра крачка по дългата плажна ивица и мечтаех. Тази нощ беше по различна от останалите. Някак си те прегръщаше в тъмните си безкрайни обятия и те успокояваше. Видях една тъмно-кафява олющена пейка, като че ли викаща ме да я посетя, да отпочина. Послушах съвета и и поседнах. Пейката беше топла, явно някой преди мен бе седял тук. В този момент усетих познат парфиюм на лавандула. В началото, не успях да се сетя от къде тази пленителна миризма се бе запаметила в главата ми, но не след дълго отговорът изплува пред очите ми. Изплува всичко. Целият ден се появи в съзнанието ми като филм.

  Събудих се със слабо главоболие. Опиянен, от топлата утринна светлина, която нахлуваше в стаята ми, и нежният аромат на розови листа, реших да поспя още малко. Но ленивите ми планове, да прекарам деня си в леглото и да не ходя на училище, бяха като разсечени с нож след мисълта, която така ненадейно изскочи в главата ми. Сетих се, че в този ден имам изпит по природни науки, за който се бях подготвял месеци наред. Нали се досещате, от онези изпити с безбройните въпроси, на които дори не им се вижда краят?

  Скочих от леглото, тъй като притеснението започна да напира вътре в мен, и с бодра крачка слязох на долният етаж на къщата. Видях майка ми да приговя закуската. Баща ми, както винаги, вече бе тръгнал за работа без дори да ми пожелае приятен ден.

-    Добро утро! Виждам, че си се събудил. – поздрави майка ми.

-         Добро да е. – отвърнах аз, минавайки през кухненския бокс, шляпайки с боси крака по сивите квъдратни плочки. Отворих хладилника и извадих кутия прясно мляко, която съдейки по вида и, бе престояла повече от 3 дни.

– Хей, мамо, дали ще ти е удобно да ме закараш до училище? Днес имам голям изпит по...

-         Съжалявам – прекъсна ме тя -   Днес не става, имам изключително важна среща в офиса и трябва да съм там до 9 часа – каза тя, наливайки кафе в чашата си.

-         Страхотно, както винаги! – измърморих под носа си.

 Тя взе дамската си чанта, дългото кожено палто и обу лачените си кърваво-червени обувки. На излизане се провикна, тъй като вече бях на втория етаж.

-          Аз тръгвам. Ще се чуем за театъра тази вечер. И не забравяй да вземеш билетите. На горният етаж са, на скрина в стаята ми, под старата картина на влюбените.

След това затръшна входната врата и след минута-две чух шумът на гумите, триещи се по асфалта. Останах съвсем сам. Замислих се за  родителите ми. Винаги са били така обсебени от работата си, дори и за миг не са помисляли за мен. Постоянно срещи, официални вечери и тем подобни глупости, които аз лично не приемам. Имаха връзки из целия град и каквото и да се случеше, те първи разбираха за него.

  Оправих се набързо, подготвих раницата си и преговорих всичките термини, които изпитът щеше да включва. Чувствах се напълно подготвен, но страхът и притеснението не спираха да човъркат вътре в мен. След като всичко беше готово, минах през спалнята на родителите ми, за да взема от там билетите за вечерната постановка. Едно от любимите им занимания беше театърът и както винаги аз бях принуден да ходя с тях. На такива места всички ни се възхищаваха. „Вие сте едно чудесно семейство” – казваха присъстващите наконтени дами и джентълмените, облечени в черни смокинги. Но всъщност това не беше така. От доста време на сам любовта бе излетяла и бе напуснала дома ни. Сега той ни служеше само като убежищте, убежище без душа.

  Взех билетите, но в този момент погледът ми се спря върху картината, която всъщност беше на повече от 70 години. Тя изобразяваше двама влюбени младежи. Те се целуваха. Целувката им беше толкова страстна, че за миг ми се стори, че картината оживява пред очите ми. Но сега, вместо лицата на влюбените, виждах моето и това на приятелката ми Морте. Избистрих ума си от тези страстни мисли и хвърлих един поглед към часовника. Бях закъснял. Пъхнах билетите в раницата си и като фурия излетях през входната вратата. По пътя за училище мислех само за миража и целувката ми с Морте. Отчаяно исках да я видя. С нея бяхме много близки, единствено тя ме разбираше от всички. Тя бе до мен в трудните ми моменти и ме подкрепяше. Ние се обичахме, знаех, че любовта ни е истинска, неразрушима, нетленна.

  Не след дълго видях училището да се подава през големите борови дървета. Часовете бяха започнали отдавна и очевидно бях изпуснал началото на изпита. Почудих се за миг. Има ли смисъл да влизам? Какво ще спечеля от това? Най-много поредната оценка, която ако се окаже добра, не ще породи никакво впечатление у родителите ми, или по-лошият случай – слаба, при което те ще оредят нещата, така че оценката ми автоматически да се качи с една-две еденици по-нагоре. При всяко едно положение щях да съм перфектният ученик. Съжелявам, но не мисля да си хабя силите за един такъв безмислен кръговрат.

  В този момент чух един тих и нежен гласец да вика името ми зад мен. Веднага установих, че това е тя – Морте, любовта на живота ми, смисълът в него.

-    Какво правиш тук? Защо не си в час? – загрижено попита тя.

-    Имам изпит по природни науки, но малко закъснях и реших...

-    Знаеш ли, не ми казвай. Няма нужда. – прекъсна ме тя настоятелно.

-    Ти какво правиш тук? Нямаш ли часове днес? – попитах я аз с леко закачлив тон в гласа ми.

-    Имам, но исках да те видя. – загадъчно каза Морте.

-    Искаш ли да се разходим по плажната ивица? Така и така и двамата нямаме часове днес. – запита тя.

-    Да разбира се, защо не? Ще е... забавно.

 В този момент съвестта ми си каза думата. Почудих се. Добре ли постъпвам? Ще загубя ли нещо от това? Но, явно Морте забеляза учудената ми физиономия и се опита да ме убеди, че това е нещо нормално и всеки на моята възраст би постъпил така. Разбира се, аз се съгласих с нея, целунах я по челото и споделих, че винаги ще я обичам.

  Излязохме от сградата на гимназията, хванати за ръце. Морте ми разказваше за нейните родители и за досадния и брат, който беше само на 6, но знаеше неща като за 10 годишен. По пътя за плажа минахме покрай градското кафене. Морте пожела да си вземем по едно и аз се съгласих. Влязох навътре, а тя ме изчака отвън. Докато чаках за поръчката, видях, че приятелката ми говореше с някакво момче. Погледат и беше толкова нежен и спокоен. Тя се смееше, смееше се толкова искрено. Имаше нещо гнило тук, нещо понамирисваше. Тя беше като пленена от неговото присъствие. Платих без да взема рестото, с цел да разбера кой е този таен обожател на Морте, но когато излязох от кафенето, той вече си бе тръгнал.

-         Кой беше този? – попитах я аз, давайки и чашата с джинджифилово кафе.

-         Кой? – учудено попита тя

-         Момчето, с което те заговори преди малко. Кой е? От къде го познаваш? – настоявах аз

-         Ааа, Тор... Той ли, просто приятел от началното училище. – с мнителен поглед отвърна тя

-         Не ми изглеждаше просто като приятел!?

Морте не отговори на въпроса ми. Нещо в нея се пречупи, нещо се промени след като я запитах за този Тор. Приятелката ми се опита да отклони темата.

-          Подай ми едно пакетче захар, моля те, това кафе е ужасно горчиво – невинно промърмори тя.

  Но в главата ми изплуваха различни тези. Бунтуваха се, спореха. Исках по скоро да разбера какъв е този Тор и защо Морте го гледаше с такъв хипнотизиран поглед. Да не би да имаше нещо между тях? – чудех се аз. Бях решен да разбера всичко. От самото начало до самия край, какъвто и да беше той.

  След като изпих и последната глътка от кафето си, погледнах Морте и и се усмихнах. Само че тя беше по различна сега. От нея не искреше същата топлина и гостоприемство. Като че ли вече не изпитваше чувства към мен.              По пътя до плажа никой от нас не каза нищо. Пълно мълчание. Чуваше се само шумоленето на колите и морските вълни.

-         Да отидем до брега? – попитах я загрижено аз

-         Разбира се – промърмори тя.

          Морте остави раницата си на пясъка и отиде да провери водата.

-         Студена е – провикна се тя.

-         Да се поразходим до другия край – попитах аз

-         Ок, но.. не трябва да се бавим, имам и друга по-важна работа за вършене – надменно изказа съгласието си.

 Забелязах, че нещо в нея се промени. След случилото се пред кафенето, тя беше по различна. Постоянно блуждаеше в облаците и мислеше за нещо. Искриците в пламенните и кафяви очи бяха загастнали вече.

  Започнахме да се разхождаме. Слънцето печеше силно както винаги. Чуваше се граченето на чайките и виковете на играещите малчугани по плажната ивица.

  Докато вървяхме Морте беше мълчалива, гледаше към необятното море и мечтаеше. Тя имаше навика да крие всичко в себе си, не споделяше често и беше много потайна. Но в този топъл и безгрижен следобед, като че ли нещо я подтикна да говори, да излее душата си пред мен и да сподели една от най-съкровените си тайни. Тайна, която ме съкруши и разтърси така силно, че омразата натделя вътре в мен и аз изгубих контрол над тялото си.

   Морте започна да говори, че не ме обича вече, че никога не ме е обичала до сега. Че за нея аз съм бил просто едно развлечение, подготовка за истинската любов. С всяка една нейна дума гневът и яростта растяха все повече и повече в мен. Морте говореше така сякаш ме мразеше и ме презираше. Чак сега тя свали маската от лицето си. Показа истинската си, безмилостна същност.

  Днес беше пълнолуние и луната бе заела поста си. Докато се усетя вече бяхме стигнали края на плажната ивица. Никой не ходеше там, тъй като беше много скалисто.

Спряхме на едно място. Морте се завъртя, огледа морето и седна на една от скалите. Гледаше ме право в очите.

-         Всичко свърши между нас- с насмешка продума тя. - Разбери го, не се мъчи вече. Няма смисъл.

Опитах се да осмисля думите и, да си внуша, че това е просто шега, че има по-логично обяснение на случилото се, но уви – беше си чиста реалност. Чувствата ми бяха наранени, аз вярвах в нашата любов, вярвах толкова силно, че бях готов на най-лошото.

  В този момент видях двете си ръце, натискащи главата на Морте в солената, морска вода. Тя се бунтуваше, опитваше се да се спаси, но духовните ми ценности бяха толкова накърнена, че нищо не можеше да ме спре. Бях се одтал изцяло на чувствата си и не осъзнавах какво върша. Но и спричина, тя знаеше най-съкровенните ми тайни, тайни, които щяха да съкрошът живота ми. Как можех да и имам доверие.

  Не след дълго тялото и стана немощно. Студена пот обля лицето ми и, а ударите на сърцето ми се ускориха.

- Морте, Мортее – виках аз, клатейки тялото и, за да се свести............. КРАЙ. Душата бе напуснала тялото и. СМЪРТ. Морте беше мъртва.

    Но едно беше сигурно, тя щеше да остане в спомените ми завинаги.

   Парфюмът на лаванула, който долових беше нейният – такъв лек и пронизващ аромат. Погледнах към часовника си. Бях седял на тази пейка около час. Какво щеше да се случи сега? Какъв ще е краят на тази история? Чувствата вътре в мен се бореха и негодуваха.. Погледнах към морето. Лунната пътека се бе появила. Някъде там в далечината ми се превидя образа на Морте, сияещ както винаги. Реалност? Бих казал просто мираж, появил се в съзнанието на един объркан, объркан, изгубен някъде вътре в себе си подрадтващ.

   Мислите ми бяха прекъснати от позвъняването на телефона. Не обърнах внимание кой звъни, просто натиснах зелената слушалка. Отначало не разпознах гласа, но после установих, че е майка ми.

-         Къде се губиш, театърът започва след 10 минути, а билетите са у теб? – нервно говореше тя.

-         Идвам...идвам. До пет минути съм при вас – говорех без да мисля. Дори не чух това, което казах. Просто отговорих машинално. Бях толкова объркан и съсипан. Не виждах отворени врати за мен. Само тази на тоалетната кабинка, която всъщност беше затворена прди малко. Отново мираж.

-         Добре, чакаме те – все още чувах гласа на майка ми. -  Да знаеш...пиесата се очертава да е мноого интересна. Казва се „Кървав романс”, приятелката ти Морте играе главната роля...